Chapter Text
Ти си свещеник. Ти си свещеник. Служиш на бога. Той е единственото, което те интересува.
Лазар стискаше силно броеницата, толкова силно, че вече се боеше пръстите му да не я счупят, повтаряше си едно и също наум до болка, но очите му продължаваха да бъдат впити в Боряна, неотклонно, неуморно, непростимо.
Днес Нено ѝ беше купил нови дрехи от града и тя за първи път се беше изкъпала в малката баня на манастира. Сега сушеше дългата си коса на слънцето в двора, облечена в чиста тениска и къси панталони. Макар и двете неща да ѝ бяха широки и дълги, изглеждаше невероятно съблазнителна в тях. А тениската, която носеше, всъщност не беше една от новите. Беше неговата тениска, която ѝ беше дал по-рано. Искаше му се да не я носи. Всъщност му се искаше да не спира да я носи. Да бъде облечена само с нея през цялото време, само с нея и с нищо друго. А той да плъзне ръце под плата и да потърси формите ѝ, губещи се в него...
Спри се. Ти си свещеник. Божи служител. Не можеш да изпитваш такива неща. Отрече се от това.
Преди години бе положил обет за въздържание, но сексът никога досега не му бе липсвал истински, докато сега би дал всичко, за да не бъде свещеник, а обикновен мъж, който има право да желае една жена.
Той я желаеше. Но това беше грешно, забранено. Нямаше право да изпитва такива чувства. Трябваше отдавна да се е отрекъл от тях...
Боряна го видя да седи наблизо и му помаха. Усмивката на лицето ѝ повика усмивка и на неговото, макар че вътре в себе си Лазар продължаваше да се измъчва. Махна ѝ в отговор, стараейки се да се държи нормално...
Макар че какво беше нормално? Край това момиче той никога не можеше да се държи така, както трябваше.
Внезапно тя се изправи, преметна косата си през едното рамо и тръгна към него. Лазар я гледаше като хипнотизиран, докато тя се приближаваше бавно и спокойно. За миг се запита дали не е усетила с какви нечисти помисли я гледа и не идва да го укори, но от поведението ѝ не личеше да е обърнала внимание, нито да е сърдита.
Когато застана пред него и му се усмихна отново, Лазар неусетно я улови за ръка. Боряна му позволи, все така ведра и спокойна, сякаш дори се радваше на простичкия жест, без да осъзнава значението му. Но Лазар го разбираше и се страхуваше от себе си.
Започваше да вярва, че Боряна му принадлежи.
А тя не беше негова. Не беше и никога нямаше да бъде.
– Добре ли си? – попита я, за да оправдае жеста си.
Боряна кимна, после посочи купата ягоди, която Нено беше оставил на масата, след което посочи себе си с въпросително изражение.
Лазар се засмя и кимна.
– Да, разбира се, че можеш да си вземеш ягоди. Те са за това.
Боряна му благодари със сияйна усмивка, седна до него и си взе една ягода от купата. Лазар затаи дъх, докато тя се пресягаше през него. Миризмата на шампоана, който ѝ беше купил Нено, се носеше ясно във въздуха. Той затвори очи и вдиша дълбоко. Как искаше да зарови ръце в косите ѝ, в този буен кестеняв водопад, да притисне устни в тях, да увие кичурите около пръстите си...
Свещеник. Верен на бога. Само на него!
Лазар рязко отвори очи. Подсъзнанието му сякаш му бе зашлевило плесник. Той издиша с усилие и се обърна към Боряна с намерението да ѝ каже, че се прибира вътре да свърши нещо - поне, когато не беше край нея, не мислеше непрекъснато колко я желае...
Но думите заседнаха в гърлото му.
Боряна тъкмо отхапваше от ягодата. Лазар преглътна, втренчен в устните ѝ, обвити около плода, а звукът на доволство, който тя издаде, едва не го побърка.
Боряна облиза устните си и затвори очи, докато дъвчеше бавно, наслаждавайки се на вкуса. После почисти с език и пръстите си и почти веднага се пресегна за нова ягода. Тогава зърна изражението на Лазар и спря объркано. Вдигна вежди, примигвайки бързо. Въпросът беше ясен - нещо не е наред ли? Сгрешила ли е някъде?
– Не, всичко е наред – отговори той тихо, макар че нищо не беше наред. Струваше му се, че ще изгори от възбуда. – Просто отдавна не съм ял ягоди – измърмори като обяснение, макар че не знаеше дали тя би му повярвала.
Боряна се усмихна леко, погледна ягодата в ръката си и я поднесе към устните му.
Преди да помисли, Лазар вече отваряше уста и отхапваше лакомо, гладен не за ягодата, а за изкушението да бъде толкова близо до Боряна. Когато плодът изчезна в устата му, а пръстите ѝ продължаваха да стоят точно пред устните му, той не можа да се сдържи. Попи мокрите ѝ пръсти с устни, разтреперан от докосването до кожата ѝ. Не можеше дори да си спомни кога за последен път се беше целувал, кога бе докосвал женска плът с уста, а в момента му се струваше, че никога не го е правил, толкова силно копнееше за Боряна.
Тя не се отдръпна.
Това го шокира, но го накара да загуби и малкото здрав разум, който му беше останал. Езикът му погали пръстите ѝ, после Лазар засмука два от тях в уста, а ръката му хвана лакътя на Боряна, задържайки дланта ѝ пред себе си.
Чу я да простенва смаяно, но вместо да скочи уплашено, Боряна се наклони още по-близо до него, очите ѝ с цвят на млечен шоколад се взираха, широко отворени и пълни с копнеж, в неговите...
Тя го искаше. Боряна не се страхуваше от него. Вече не.
Лазар целуна дланта ѝ, после китката ѝ. С всяко помръдване лицето ѝ се оказваше все по-близо до неговото. Внезапно Боряна се повдигна нагоре и устните ѝ се оказаха само на сантиметри от неговите...
Ти си свещеник! Служиш на бог! Дал си обет за въздържание, длъжен си да го спазваш!
Гласът в главата му крещеше... Но Лазар не го чуваше. Не можеше да го чуе, докато присъствието на Боряна го обгръщаше като мъгла, която замъглява всичко друго в ума му, освен мисълта, че я иска...
Иска я и трябва да я има.
С отчаян стон той стопи разстоянието между тях и я целуна.