Chapter Text
Имаше едно нещо, което беше съборило империята му. Това не беше чумата. Не беше дори отцепването на повечето държави, над които той беше владял.
Не.
Това беше фактът, че беше изпуснал България да му се изплъзне. Който владееше територията на Никола, можеше да се бие с цяла Европа.
Никола го мразеше в червата през времето, когато Иван бомбардира Садик с атомни бомби, за да се докопа до най-новото изобретение на Никола, което имаше потенциал да е по-разрушително и от Цар Бомбата.
Пък и бяха братя тия двамата. Един баща деляха. Садик знаеше, че това си беше лично.
Той се събуди в една шатра. Носеше червено и бяло. И маската му беше до него.
Поогледа се. Според това, което виждаше, имаше византийски накити в шатрата, които той си спомняше, че му бяха дадени като подкуп да нападне българите в началото.
Той стана, изми си лицето, пък после излезе от шатрата.
– Повелителю, какво ще заповядаш? – го пита едно младо момче, което имаше шапка като на везир.
– Няма да нападаме българите. – Садик отметна. Той през първия си живот се беше държал строго и потиснически.
Това му беше коствало Никола. А след Никола – и Османската империя.
– Но…? – войникът попита.
– Няма да ги нападаме. Искам да говоря с тяхната държава. Да ми се намери локум, баклава и шербет! Действайте!
Войникът хукна.
Къде щеше да ги намери всички тези работи, Садик и не знаеше. Свали си маската. Огледа се.
– Той Никола от край време си пада по мъже. – Садик каза, като се усмихна. – Ще го почерпя със сладко, ще му говоря още по-сладко, пък после ще се омъжа за него. Първа съпруга в харема ще го направя. Каквото там каже. Само да не ми се бунтува тази ми ти житница вече.
Садик закрачи към фронтовите линии.
Никола беше някъде там. Войниците му сигурно пак бяха пели и пили цяла нощ.
Садик знаеше как да преговаря с Никола. И майчиното му мляко знаеше.
****
Садик си нямаше и на идея как да преговаря с един мъртво пиян Никола.
Мъжът се наливаше с вино, болярите му се клатеха по столовете, войниците му пееха мръснишки песни.
– Ти… – Никола почна, но се закашля.
Садик надигна вежда. Никола беше дал едно ново значение на фразата “мъртво пиян”.
– Мене… – Никола продължи да се бори с червеното вино, което може би беше дори единственото нещо в стомаха му.
– Уважаваш ли ме, бе? – Никола завърши, па се килна настрани и падна на чергата.
Садик погледна Кавхана, който беше до Никола. Мъжът след този поглед също се килна настрани и оповръща нацията си.
– Бах мама’ му. – Садик си помисли, като стана. – Той толкова ли зле беше първия път, бе?
– Ще се върна, когато изтрезнеете всичките и нацията ви се изкъпе. – Садик отсече.
– Е! Значи ако искаме да не се връщаш, трябва само да изпием по още една ракийка! – Един от по-младите боляри даже си наля чашка, преди Садик да е успял да излезе от шатрата.
– Боже опази. – Садик си помисли. – Как се водят преговори с тези пияндета, бе?
Но той не каза нищо от това на глас. И войниците бяха мъртво пияни и следователно склонни да налетят на бой.
Никола в този момент можеше и да е пиян, повръщан и берящ душа, но това не означаваше, че не беше домъкнал целия си военизиран народ за тази битка.
Ако почнеха да плюят по армията на Садик, щяха да я удавят.
Той трябваше да е по-смел, по-решителен и по-толерантен.
Поне докато Никола беше склонен да дава мечове даже и на жените от народа си.
****
Никола не знаеше на кой свят се намираше. Беше уредил Иван да бомбардира Садик с атомни бомби. Ей така, да си му върне най-сетне тъпкано за робството.
Само че това не беше много умно от негова страна. Все пак беше съсед на Садик.
Държавата, която винаги е била житница, беше умряла от глад, защото реколтата беше повредена от радиацията, идваща от руините на съседа му, който той сам беше уредил да му бъде светено маслото.
Е, това ако не беше ирония на съдбата, па на!
Никола махна повръщаните, попиканите и насраните си доспехи, па влезе във ваната да се окъпе.
Никой не беше се сетил предната вечер да пита Садик какво им търси в шатрата, докато те се напиваха.
Никола знаеше, че сега трябваше да се разправя със Садик пак.
Как да отиде да го види? Като му помнеше зверствата? Като помнеше собствената си гузна съвест, след като хората на Садик бяха измрели?
– Ех. – Никола си каза. – И аз не съм човек.
Той все пак се изкъпа, облече и, залитайки и със страшен махмурлук, взе едно бяло знаме за преговори.
Разпъна го.
По знамето имаше нещо жълто, което доведе Никола до мисълта, че някой го беше опикал от инат.
– Аман. – Никола си каза, като махна попикания бял плат и разпори една от ризите си.
– Вече ме е виждал пиян. Какво толкова? Повече не мога да му падна в очите.
Той не рискува с кон. Закрачи, колкото можеше, към фронтовите линии. Войниците му се търкаляха по земята. Жените войни бяха единственото нещо, което пазеше армията да не бъде изклана.
Никола спря точно там, където можеше да бъде видян от Садик. Зачака. Един мъж в червено се запъти към него.
Никола не знаеше да се смее ли, да плаче ли.
Този ми ти мъж държеше в едната си ръка рози.
– Е, не. Само това ми трябваше. – Никола беше изгубил всяка надежда да промени времето още в деня, в който царят се беше напил и обявил война на османците.
София, майка му, Византийската империя, искаше да го види мъртъв. Което си беше и иронично, защото Никола я пазеше да не ѝ рязнат главата змийска.
А мераклии за това имаше много. Все пак София си падаше змия и половина и обичаше да мами по време на преговори.
Садик спря коня пред него. Личеше му, че гледа разпраната бяла риза на копието, което Никола мъкнеше уж, че е нямал прът за знамето.
– Никола Асенов, син на София Римска и Кула Болгар. Нека си поговорим. Донесох ти нещо малко. – Садик му поднесе розите.
Хубави бяха. Най-вероятно гепени от някоя римска вила.
– Добре, но само по-тихо. – Никола прошепна. – Главата ме цепи.
Садик въздъхна, Никола се олюля.
Но преговорите някак си започнаха.