Chapter Text
Всички се бяха събрали около софрата; чашите пълни, зеници разширени, а смехът не стихваше. Арпакаш си наливаше чашата с коняк за трети път вече, а може и да е бил четвърти. Кой следи такива работи? Бяха се събрали всички, защото Марк имал новини. Марк винаги има новини, помисли си Арпакаш. Винаги разбрал нещо преди другите. Не беше добър разказвач - изпуска важни моменти и много се хили докато разказва. Това не пречеше на Арпакаш особено. Той харесваше звука на смеха му. Не, че някога ще си признае този факт. Нямаше нищо срамно в това; просто не искаше да си признае.
-"Хей, Амонасро, какво си замлъкнал така? След малко ще формираш мисъл, бре." Мойше се изсмя. Арпакаш мразеше този прякор. Лепнаха му го след като бай Ганьо им разказа за някаква опера дето е гледал. Няма никаква идея кой е този Амонсро Етиопски и за това не харесва да му викат така. А всички му викаха така. Всички, освен Марк. Той уважаваше това. Именно поради това запазваше най-хубавия чай за него.
-"Я млъкни, Мойше. Къде е оня Аврелий? Нали имал новини?" Провикнах се той обратно.
-"По-спокойно, Амонасро, ако не знаех, щях да кажа, че ти липсва тоя Аврелий..." Обади се Ожилката. Как ли пък не, ще му липсва на него точно.
-"На мен да ми липсва оня? Ми знаете ли какво? Да, липсва ми, защото вие сте по-скучни от това да гледам как пасят говедата на полето. Ако оня няма да идва, аз си тръгвам!"
-"Успокой се, дойдох..." чу се от вратата преди тя да се тръшне. Беше самият Марк Аврелий, леко запъхтян и със зачервени бузи.
-"А, ето го и него!" Арпакаш се опита да не звучи прекалено развълнуван от този факт. На него му беше скучно. Искаше да слуша клюки, да пие коняк и да дразни Марк. Сега можеше да прави точно това. Той присегна към чашата, която беше отделил за Марк и я сложи на мястото до него и покани Марк да седне точно там. Той, на свое време, съблече палтото и калпака си, остави ги на съседния стол и зае мястото до Арпакаш. "Е, разказвай, де! Какво си научил пак, клюкар?" Арпакаш подкани, удряйки го по гръба докато Марк отпиваше от чашата, едва не задавайки го да се задави. Този жест му спечели смразяващ поглед от Марк и нищо повече. Жалко, Арпакаш харесваше когато Аврелий реагираше и започваше да вика и хленчи като момиченце какъв е простак и какво ли още не.
-"Чакай, Альоша още не е дошъл. Не трябва ли и той да слуша?" Попита Мойше.
-"Да беше дошъл навреме. Разказвай какво си чул!" Арпакаш, нетърпелив, отново нададе, заигравайки се с мустака на Марк и дърпайки го лекичко. Аврелий го изгледа отново и пак нищо не каза, само бутна ръката му настрана и сложи лакти на масата. Всички познаваха това като знак, че започва да разказва.
-"Отивах с Герванича до Искърските Ханчета, я, където преди две години видех бай Ганя след Европата, и зърнах една наконтена мома..." Всички ахнаха и се засмяха простащки. "Видиш ли, дошла да търси някакъв дето преди време я обрал. Аз още отдалеч я познах като по-важна особа и говореше на турски. Както и да е, заговарям я и тя ми казва, че търси някакъв дето я обрал..." Преди Марк да продължи, Арпакаш се провикна.
-"Абе, абдал, това го каза вече!"
-"Мълчи бе, Амонасро, остави го да говори." Мойше му се скара. Марк се изикашля и продължи.
-"Та, момата, която не беше кой да знае колко млада де, ме пита дали познавам някой си Стойчо Илиев." За момент всичко затихна. Птичките отвън спряха да пеят, листата спряха да шумят, вятърът остана да слуша. "Познаваме ли Стойчо Илиев бе, хора?" Марк попита, обърнат към Арпакаш. Всички погледи бяха върху него.
-"Е, па знаем го. Та това е Амонасрото тука." Мойше се обади първи. Сега наистина всички го гледаха и виждаха истинсткия той сякаш за първи път. Името му не е тайна, просто всички го наричаха Арпакаш (или Амонасро, за съжаление). Но описанието на немладата дама, която говорила турски и била обрана хич не му допадала.
-"Добре де, ху'аву. Аз съм, и? Откъде да я знам тая, та аз не съм я и виждал даже!" Арпакаш се оправда. "Никому не съм обирал. Оная се е объркала."
-“Така ше кажеш! Какво си направил, негоднико?!” Кресна се Ожилката и стана от мястото си, тръгна да хваща Арпакаш за яката и да го души с нея. Арпакаш може лесно да го удари и да се освободи, но нещо го спираше. Мислеше си как заслужава това. Сигурно е пресметнал грешно и без да иска е преметнал някоя друга туркиня. Сигурно не става дума за жената, за която си мисли той.
Всички други на масата, обаче, се надигнаха и дръпнаха Ожилката далеч от Арпакаш. Марк хвана ръката му, за да не падне от рязкото залитане и не го пусна докато Арпакаш дойде на себе си отново. Имаше нещо утешително в начина, по който го държеше. За момент Арпакаш позволи да си помисли, че Марк не вярва на думите си, че не го мисли за мошеник, че му вярва.
-“Никому не съм обирал. Ако се съмняваш в мен, тогава никога не си ме познавал!” Арпакаш не позволява погледът му да го издаде. Той гледа право напред, очите му пламнали с гняв.
-“Чакайте! Успокойте се! Кротни се най-сетне, Ожилка! Вярваме ти, Арпакаш, не си я обрал. Тя още е на Ханчетата. Ела с мене да се разберем с нея. Какво ще кажеш?” Тези думи върнаха Арпакаш обратно на земята, сякаш досега вилнееше из въздуха и най-накрая стъпи отново. Той кимна и хукна да взима палтото си от закачалката.
-“Ние оставаме тука. Кажете как е минало после.” Обади се спокойно Мойше.
-“Ще се върнем, не се тревожи.” Отговори Марк. С това той отвори вратата, Арпакаш се втурна през нея и двамата потеглиха към Ханчетата.
Марк не знаеше как да повдигне темата. От една страна, не беше негово място да се бърка. От друга страна, Арпакаш беше негов приятел. Те бяха най-близки от всички други и никой не оспорваше това. Именно заради това Марк веднага предложи да заведе Арпакаш, и само Арпакаш, до дамата, чието име така и не научи. Веднага щом Герванича възкликна ‘Стойчо Илиев ли? Че това е Арпакаша ти!’ той хукна към кръчмата, в която се събират, за да каже на Арпакаш. Даже не се и беше замислил как Герванича му казал “Арпакаша ти”, добавяйки притежателно местоимение към името - или прякорът - на неговия добър приятел. Необичайно.
-“Как изглеждаше?” Запита Арпакаш с равен, натежал глас. “Момичето. Как изглеждаше?”
-“Тъмна коса, светла кожа, тъмни очи. Не много престаряла. Хубаво облечена, явно важна особа.” Марк погледна към другаря си, но физиономията му беше напълно безчувствена. Не отрази отговора на Аврелий, даже не беше сигурен дали го е чул. “Не знаех, че се казваш Стойчо…” Марк прошепна, повече на себе си отколкото на Арпакаш.
-“Не си ме питал. Пък и няма значение какво ми е името. То е просто наименование.” Отговори Арпакаш безразлично. Не за първи път двамата са си говорили така. Когато Арпакаш не е под влиянието на силния коняк и около остатъка от кръга им, той се държи по-студено, или, по-скоро, по-успокоено, сякаш не се преструва за пред другите. Марк предполага, че това го прави когато е насаме с всеки от тях и трезвен. Той не е специален.
-“Арпакаш също е просто наименование. Даже то трябва да ти е още по-чуждо.” Марк отговори, не искайки да връща обратно неловката тишина помежду им.
-“Така ми казват приятелите. Какво му е чуждото?” Бързо отвърна Арпакаш. Има право, помисли си Марк.
-“Приятелите ти викат и Амонасро, но този прякор не го харесваш!” Подигра се Марк, спечелвайки една лъже-ядосана усмивка от спътника си.
-“Добре де, ти ми казваш Арпакаш.” Марк нямаше с какво да отвърне. Марк не харесваше прякора Амонасро. Според него не пасваше на Арпакаш. Да, той говори силно, подиграва се, най-вече на него, но Амонасро е арогантен и егоистичен. Каквото и да се каже за Арпакаш, той не е такъв.
-“И това е достатъчно?” Запита Марк след време.
-“Достатъчно е за мен, да.” Отговори без да се замисли Арпакаш. Марк не грешеше. Знаеше коя клюка е лъжа и коя е леко подправена. Знаеше, също така, че Альоша има навика да подмамва тук и там, особено на бачка (за това и мразеше да играе бачка) и Ожилката се мисли за главнокомандващ на кръга им, нищо, че не е.
Може би това го караше да се върти толкова около Арпакаш, въпреки закачките и подигравките, които си бяха чисти обиди понякога. Той знаеше, че се шегува, че не мисли тези неща наистина. Знаеше, че той пази най-топлата чаша чай за него и неслучайно единственото празно място, когато пристигне е това до него. Марк знае, но си мълчи, защото не знае какво знае Арпакаш за него.
-“Знаеш ли какво иска от теб онази?” Попита Марк, когато осъзна, че е мълчал дълго време.
-“Не. Но съдейки по твоите описания, няма да са пари.” Марк си помисли, че няма да каже повече преди да чуе глас, толкова тих, че се зачуди дали си го е въобразил. “Не съм обирал никому…”
-“Аз ти вярвам.” Тогава, за първи път откакто тръгнаха, Арпашак погледна Марк в очите, търсейки доказателство за обратното. Но не откри нищо освен истината.
-“Може би си единствен. А може би си глупак.” Марк се ухили по-силно отколкото трябваше, щастлив, че Арпакаш се връща към обичайните си обиди.
-“Ти така или иначе няма какво да ѝ предложиш, че чак да я ограбиш!” Възкликна Марк, кикотейки се още по-силно.
-“Абе ей!” Засмя се Арпакаш и промуши крака си между тези на другаря си в опит да го спъне. “Оберговедо.”
Утъпканият път се напълни със смеха на двамата приятели, лек и наситен, като хладен бриз в лятна жега. Именно това не искаше Марк да разваля. Тази лекота, която двамата усещаха когато са заедно сами. Близостта, от която и двамата не бягаха, оставаща скрита зад шеги и майтапи пред другите. Затова нищо не се случва между тях.
-“Ожилката много се беше напил, щом така ми скочи…” Започна Арпакаш не дълго след като смехът им утихна.
-“Беше ядосан. Сигурно се сети как го преметнаха преди 5 години. Цяла каруца стока…” Измърмори Марк когато споменът нахлу в ума му.
-“Как може да е толкова прост и да се върже? Ех, че е и той един…И какво, него като са го преметнали веднъж, всички искаме да го оберем?”
-“Не, просто се е почувствал сякаш отново го обират. Щеше да реагира така, ако всеки един от нас бе обвинен.” Но Марк знаеше, че това не е утеха за приятеля му. Той се спря и хвана Арпакаш за рамото, обръщайки го, за да го погледне. “Никой не те смята за измамник. Именно за това отиваме да се разберем с туркинята. Пък и да вярват че си - ние знаем истината.”
С тези думи Марк помести ръката си надолу докато стигна лакътя на Арпакаш. За момент спря, чудейки се дали е добра идея да продължи по-надолу. Щом усети несигурността, Арпакаш вдигна погледа си, за да пресрещне този на Марк. Предизвиква го, моли го, да продължи. Марк слуша и изпълнява. Скоро той стигна китката му, където свършваше грубият му ръкав и топлата му кожа се откриваше. Този път Марк не спря. Усети как Арпакаш трепва с допира, но не откъсна очи от Марк, сякаш ако погледне настрани, той ще се изпари. Несъзнателно той бе започнал да се приближава.
Ръката на Марк вече беше стигнала пръстите на Арпакаш, нежно преправяйки път между тях. Всяко действие, всяко поместване, беше болезнено бавно, но умишлено. Те знаеха какво се случва, не бяха пияни, бяха просто…себе си. Тази мисъл накара тръпки да побият Марк. Арпакаш не се отдръпваше от него. Съзнателно и двамата преплитаха пръсти и съкращаваха мястото помежду си. Преди мустаците на Марк да докоснат бузата на Арпакаш и да прекрачат прага на приятелството им, се чу как някой се провиква през полето.
-“МАРК! АРПАКАШ! ВИЕ ЛИ СТЕ?” Герванича! Дявол да го вземе! Марк бързо се отдръпна и се прокашля, не смеейки да погледне дали Арпакаш е червен колкото него. Какво мислеха? Какво щеше да стане ако Гарвенича не се изкряска?!
-“Да, ние сме!!” Отвърна Марк и му помаха приветливо. Двамата мълчаливо се запътиха към техния познат.
-“Ехе, откога не сме се виждали, Арпакаш? Как си?” Каза Гарвенича докато здрависва Арпакаш.
-“Добре съм, ама, я ме заведи при тази туркиня дето ми знаела името.” Отговорил Арпакаш.
-“Ей, вярно, аз се чудех за какво си се запътил насам. Ела, ще ви заведа.”
Тримата потеглиха, говорейки си за дреболии като времето, селото и реколтата. Арпакаш и Марк не посмяха да се погледнат, уплашени, че само един поглед може да ги издаде. И двамата са наясно, че преди малко, нещо се промени между тях завинаги.